За живота на думите

В една от редките ми срещи с проф. Милена Цанева трябваше да й предложа да се запознае с кратък мой текст. Бях предупреден от доброжелатели, че професорката много педантично оглежда всеки текст и разни езикови иновации се посрещат на нож. Разбира се, не обърнах внимание на тези думи и смело предложих съчинението си за преценка. Още в първия абзац стана засечка. Бях употребил глагола "случва се" в необичайната му невъзвратна употреба, нещо, прието по онова време - самия край на 90-те - в модерния литературен жаргон. Не помня дали и колко спорихме и дали думата остана в текста, но излязох от разговора с нея толкова убеден в правомерността на употребата, колкото и влязох в него. Сега, само пет години по-късно, разбирам колко права е била старомодната - в моите очи тогава - професорка. Днес никой уважаващ себе си литератор не употребява/злоупотребява с думичката, превърнала се по едно време в престижен знак за научност и модерност, всъщност наукоподобност и квазимодерност на изказа.

Да помислим отгде идеше съпротивата - и прозорливостта - на проф. Цанева. Ето една хипотеза. "Нещата" край и в нас "се случват" - независимо от волята и желанията ни, ние констатираме и разсъждаваме върху резултатите, плод на волята на естеството. Обратно, когато заличим възвратността на глагола, когато се намесим в езиковата логика, ние си приписваме воля над "нещата", започваме сами да се разпореждаме с тях, надценяваме своите граници и функционалност.

И все пак защо пропадна "случването" на думичката - поради кощунствено преминатите граници или поради свръхупотреба?